Защо чувството за вина е почти неизбежно, когато се отнася до децата ни?
Чувството за вина е сложно и противоречиво. В настоящата статия бихме искали да ви помогнем да се ориентирате в дебрите му и да виулесним в това да си помогнете сами в овладяването му.
Можем да определим чувството за вина като на силно съжаление смесено със свързаните с его страх и самообвинение.
Обичам ли повече едното си дете, в сравнение с другото? Не съм ли прекалено строга Не съм ли твърде непостоянна? Защо ми е скучно да играя с децата? Децата ми са твърде капризни, къде бъркам?
Това са само няколко възможни въпроса, които могат да угнетят преживяването ви като майка?
Още хиляди подобни въпроси тревожат родителите и блуждаят в мислите им, особено в тези на майките и събуждат чувството за вина.
Почти всяка майка на глас или дълбоко в себе си, си с огорчение въпроса „къде греша и какво да правя сега?“ От къде идва това?
Това, безспорно е нормално. Първо, защото няма майка, нито човек, който да постъпва само и единствено правилно. Второ, защото задаването на въпроси е крачка към намирането на отговорите им. Трето, защото всеки от нас съзнателно и несъзнателно се ръководи от правилата, с които е възпитан.
Чувството за вината винаги идва от вън.
Ние не се раждаме с нея, а я развиваме като специфичен резултат от възпитанието. Чувстваме се тъжни, нещастни и огорчени, когато нарушим вътрешните си норми. Норми, които ни помагат да се социализираме и пораснем, но нерядко спъват спонтанното и естественото ни движение.
От малки ни се четат приказки и ни се посочват примери как постъпва добрата майка, настояват и ние да сме „добри”.
Нека спрем вниманието си върху образа на „идеалната майка”, който живее в представите ни и да бъдем реалисти.
Факт е, че „идеалната майка” е плод на интелекта, тя не е реален, жив човек.
Тя не страда от недоспиване, не огладнява, не се преуморява, никога не избухва, поддържа домът си изряден. Тя е винаги е на точното място по точното време, тя е спретната и хубава, спокойна и усмихната всеки път щом зърне децата и съпруга си, всички винаги я обичат и тя обича всички и пр.
Ние носим в съзнанието си собствен идеал за майка и той ни помага за да знаем какво е добро според нас. Това, обаче е е само едната страна на монетата– пожелателна и красива като илюстрация от мила детска книжка. Този образ е и лишен от всичко, което ни плаши.
Докато носим децата под сърцето си и ги очакваме те да се родят, ние мечтаем и се подготвяме да сме „добри майки”. Избягваме да мислим за „трудните” си страни.
Но ние не сме герои от приказка и не сме измислени. Ние сме сложни, релефни, многопластови. Не се изчерпваме с плоския хартиен образ на добрата майка.
Носим своето минало, живеем в реално настояще, кипящо от промени и разнообразни обстоятелства и създаваме живота си в реалността.
Както пише известният американски педиатър д-р Сиърс:
„Родителсвото изважда наяве най-доброто и най-лошото от родителите”.
Съгласнасъм с него. Да си родител е комплексна роля и тя изисква от нас да използваме всичко, което имаме, за да се справяме. Несполуките са част от развитието.
Колкото по-склонни сме да опитваме и да търсим варианти за справяне, толкова по-вероятно е да сполучим. Чувството за вина може да е спънка, която блокира.
Опитвайте, въпреки това.
Ако изберем да останем дълго в чувството за вината след „неуспеха”, то ще ни остане по-малко време да се научим от преживяното и да опитаме по различен начин.
За да усетим конкретиката на чувството за вина, ви предлагам следния пример:
Майка си мисли:
„Ето, детето на Таня е по-социално от моето. Таня му отделя повече време, води го на курсове, а аз какво? Нищо интересно не правя за него. Чувствам се виновна…“
В конкретната ситуация, смислено би било да се попитаме следното:
От какво, според нас, има нужда детето ни и ние.
Това курсове ли са или нещо, което се получава на курсовете- нови знания, социализация, разнообразие, дисциплина. Разграничете кое е нужда на детето или пък е ваша или на партньора ви.
Бих казала, че сравнението с другите, е здравословно занимание само до толкова, доколкото ни помага да изберем какво ни е нужно и как можем да го постигнем.
Изберете си цел. Чивството за вина, често е свързана с усещането, че нещо липсва.
Опитайте се да видите къде е празнината и да се погрижите за запълването й. Дали вие усещате, че имате нужда да дадете още нещо на детето си. Усещате ли, че го лишавате от нещо наистина ценно? Защо това преживяване е свързано с идеята за ходене на курсове?
Дали се поддавате на напора на общите правила: „децата на тази възраст трябва да ходят на курсове…” или пък причината е друга?
Подложете правилата на проверка и преценете, кое е наистина важно за вас.
Има смисъл да държите сметка не само за това какво трябва да прави „идеалната майка”, но и за това от какво имате нужда и какво искате да постигнете вие лично. Ако преживявате, че курсовете, са нещо което наистина ще удовлетвори някаква нужда на детето ви, то запитайте се каква е истинската причина да не го водите: дали, защото не ви се отделя време и пари, дали защото не ви се хаби енергия да го убеждавате да отиде и да опита, дали, защото вие самата не обичате да ходите на курсове, дали защото не сте избрали конкретен подходящ за детето ви курс, учител, тема и т.н.
За всеки проблем има решение и възможен план за осъществяването му, ако не можете да постигнете целта си сами, потърсете помощ.
Не забравяйте себе си. Понякога майката не успява да е пълноценна с детето си, защото в момента има голяма нужда да се погрижи за себе си.
Ако базисните нужди на майката – от общуване, физическа близост, утвърждаване, принадлежност и секс, не са в задоволени в достатъчна степен, то тя не е спокойна и вниманието е отклонено в друга посока, различна от детето. Факт е, че родителите, които се грижат добре за себе си, по-леко посрещат предизвикателствата на родителстването.
Естеството на отглеждането на деца е даване, затова е необходимо да се „нахраним”, за да успеем да „нахраним” и децата си.
Колкото и да е отдадена на децата си една жена, добре е да помни, че майчинството е само едно от житейските ѝ превъплъщения. Майчинството, обичайно, не изчерпва всичко, което е нужно на човек.
Чувството за вината често се разгаря и след като сме получили упрек от друг човек.
Нерядко е трудно да „постъпваме правилно”, според околните.
Ето, две примерни реплики:
Бабата: „ти много крещиш на децата, аз никога не им се карам и те ме слушат.”
Таткото: „ти си виновна, че децата не слушат, позволяваш им всичко и ги лигавиш”.
Виждаме, че двете изказвания сочат противоположни впечатления. Бабата определя майката като твърде строга, а бащата като крайно либерална. Майката, евентуално се възприема по трети начин.
Всеки в семейството си има свои роли. При всяко положение детето има нужда от разнообразни примери и взаимоотношения, за да съзрява. То има нужда от категоричност и яснота, от нежност и внимание, от ред и разнообразие. Детето няма как да получи всичко и по всяко време, камо ли от един човек, затова и хората и животните гледат децата си в общности. По този начин малките се учат от и чрез всички в общността. Майката не е като таткото, нито като бабата, защото тя е друг човек с друга функция спрямо детето.
Чувството за вина, в следствие на техните думи, може да е плод на желанието на майката да е перфектна.
Може и да е резултат на това, че в думите им има частица истина, която тя дълбоко в себе си усеща. Ако при вас е така, попитайте се какво ви се иска да правите по по-различен начин за детето си: дали да му давате повече ред или повече нежност или и двете. Потърсете вашия личен вариант да увеличите нужното, в общуването с вашия малък човек.
Добре е да избягвате генерализациите, те просто не са истина.
Вие не сте една и съща по-цял ден.
„Аз съм по-мекушава/груба майка от Стела.”, „Майка ми се грижи за децата ми по-добре от мен.”, „Аз съм ужасна с детето”, „За нищо не ме бива” и т.н.
Дори понякога горните изречения да са верни за вас, това е така само в част от времето. Запитайте се колко често се чувствате така и си поставете реалистични цели: не да заличите поведенията, които не харесвате, а да ги ограничите или смекчите по желан от вас начин.
Не забравяйте да обръщате внимание, на отзвука от страна на детето ви.
Как приема това, което му давате, по-точно как се чувства детето ви и как реагира на вашето поведение. Наблюдавайте го и го питайте.
Когато то е спокойно и доволно, значи сте успели. Ако „не оценява” това, което сте му дали по очаквания от вас начин, не бързайте да го съдите или да се отказвате да опитвате отново.
Ако детето е неспокойно и недоволно, явно момента, качеството или количеството на даденото от вас не са били подходящите.
Ако чувството за вина ви застигне, опитайте се освен с нея да се занимаете и с това, кое според вас е било неудачно и как бихте постъпила следващия път.
И нека не забравяме, че несполуките са част от естествения ход на нещата.
Автор: Полина Гиргинова, семеен консултант, тел.0888655640