Лично споделяне на жена преживяла хиперфагия (неконтролируемо преяждане):
„Тъпчене, тъпчене, тъпчене. Господи, не мога да спра! Обичам неделя вечер. Тогава се прибрам от вкъщи в квартирата и майка ми ми дава храна за цяла седмица. Ще ми стигне поне за един ден. Пиршество! Една кутия вафлички, няколко манджи, баница, трушия, салата, колбаси, сиренца, кашкавал. Цяло денонощие няма да се притеснявам какво ще ям!
Понеделник вечер, а вече изядох всичко. Дали пък няма нещо по шкафовете? Моля те, моля те, моля те, нека е останало нещичко, каквото и да е. Някакъв хляб, мухлясъл, е, нищо, пак ще го изям. Някой хвърлил огризки и тях ще изям. В училище ме е срам да ям много, да не ми се смеят, трябва да се крия. Едвам дочаквам да си тръгна и право в магазина – един хляб, пакетче майонеза, буркан лютеница и съм готова за обяд. Тъпчене, тъпчене, тъпчене. Няма значение какво. Важното да е да ям, докато така ме заболи корема, че да не мога нито да стоя, нито да мърдам. Чакам да ми се освободи малко място и пак. Искам да спра! Мразя се, мразя се, ненавиждам се! Като се погледна в огледалото и плача. Толкова ме боли. Все гледам да ходя с дълги блузи, якета, дори и в топлото, искам да се скрия, да ме няма, да не ме видят, да не ми се смеят! Как го мразя това тяло, искам да го махна от себе си, само болка ми носи! Грозна съм! Дебела съм! Няма да ям повече! И, ето, веднага тичам към хладилника! Колко съм слабохарактерна, колко съм слаба, колко съм жалка! Идва ми да крещя от безсилие и гняв! Но не мога да крещя. Аз едвам говоря, каму ли да крещя! Сякаш менгеме ми е стиснало гърлото и едвам излизат звуците. Плаче ми се. Това поне мога да го правя, да плача. Завиждам на тия дето повръщат. Аз не мога, опитвала съм се, ама не мога. Пробвала съм всички хапчета за отслабване, за намаляване на апетита. Нищо! Нищо не помага! А пък тия слабите! Как ги мразя само! О, не , пак ми се яде! Трябва да ям! Така ме боли корема, че не мога да заспя, не мога да си намеря поза. Нищо, ще мисля, утре преди училище ще си взема пица. Не ги обичам много, защото не мога да ги изчакам да изстинат и все се горя. Ако съм бърза обаче мога да изям и палачинка, докато стигна до училище. Трябва да си взема и друг кантар, този може да не е верен. Ох, не мога да издържа, ще отворя и другия пакет чипс.
Господи, мразя се! Спри се, спри се, спри се! Не мога! Няма край, всеки ден, всяка нощ едно и също!
Това беше живота ми преди години. Бях хиперфагичка без да знам, че съм такава. Целият ми живот се въртеше около храната, надеждата да спра да се тъпча, по-точно да отслабна и самобичуването, че ми е невъзможно. Болката, яда, самотата, с които живеех всяка минута едва ли могат да бъдат разбрани от човек, който не е минал по този път. За хората, които не познават смазващите окови на хиперфагията сякаш е невъзможно да проумеят как така не може да спреш да ядеш?! Чувала съм само подигравки и етикиране по адрес на хората, които преяждат – били безволеви, били слаби, били гастрономи, това даже е една от десетте божи заповеди! „Всичко е въпрос на воля, казваш и спираш!” – чувала съм го десетки пъти. Не разбират, самата аз не разбирах, че тук волята няма нищо общо! Това беше страдание на цялото ми същество – емоционално, физически, психически. За мен център бе храната и всичко друго беше след нея. Но изход има. Аз намерих своя в психотерапията. В онези дни обичах да мечтая каква искам да стана, не само физически, но и как да се чувствам, как да живея, как да общувам. И в най-смелите си мечти не съм допускала, че мога да бъда толкова здрава, толкова пораснала и способна да си доставям такава радост! Всичко това успях да постигна с много труд и с помощта на моя психотерапевт, без който не бих се справила. Страх ме е да си представя какъв би бил живота ми днес, ако не го бях срещнала. Благодарността ми е огромна и неизразима с думи.
На всички вас, момичета и момчета, страдащи от хиперфагия, пожелавам късмет и кураж! Изход има, остава само да намерите своя.“
***
Кой е твоият психотерапевт?