Яндекс.Метрика

Да имаш дете/да станеш родител част 2

Част 2

Оцених родителите си високо – това на фона на мисленето ми до преди няколко години си е като усвоен висш пилотаж. Дотук добре (може и повече – да им го кажа и да им благодаря, вярвам, че ще ги изненадам и зарадвам искрено, надали подозират), но какво става с идеята аз да бъда родител? Узрява в мен – бавно, но сигурно. По-често се хващам как мисля за себе си, когато си говоря с приятели, които имат деца.

Странното е, че си вярвам в известна степен, че бих се справила по-добре от тях. Не че съм убедена, но просто си мисля, че мога да измисля и други начини за справяне, аз бих организирала по-добре възможността някой да ми помогне в нужда, да поискам помощ, да се откажа или да приема дадена трудност. Струва ми се, че масово хората зациклят в даден проблем и не успяват да помръднат напред. Не си дават сметка, че си вредят по този начин. Защото фокусирайки се върху един проблем, другите задачи от живота им остават на заден план, колкото повече време минава без предприети мерки, толкова повече се отдалечава възможността да се намери решение. А решения бол, стига човек истински да вярва и да иска да ги намери. Не е лесно, разбира се, всеки човек си има характер или с прости думи казано, патерица, с която си ходи. Та, няма как да очаква да играе гимнастика с нея или да танцува. Странно, но и аз самата до скоро си търсех оправдание, за да не танцувам и за да си ходя с патерицата, вместо да търся начин да се освободя от тази патерица. Мисленето ми беше в посока моментното решение на проблема, не към основата му и резултата е – невъзможността да стигна до по-далечни цели. Все едно да казвам, че няма какво да ги мисля родителите, след като аз самата не съм. Да, ама един ден и аз ще стана и ще се чудя защо досега не съм разбрала, не съм се интересувала, защо не съм обръщала внимание и не съм се замисляла.

Колко ли време е нужно на един човек да се подготви да стане родител? Ясно, че няма точна и универсална цифра, но така…приблизително поне?! Пак ли греда? Ей, нищо не давате наготово значи! Животът е най-големия учител, това го разбрах. Преди да се сблъскам с малките деца, да се докосна до тях, да ги видя с други очи – на пораснал човек, ми се струваше някакво маловажно и далечно от мен. А сега си мисля, че човек се подготвя да става родител още в много ранна възраст. Сигурно още откакто се формира Аза и започват игрите. Защото няма как да не възприемаш по даден начин поведението на собствените си родители, поведението на баба си и дядо си, на леля си и чичо си, на родителите на приятели – малко или много, всяко различно поведение, оставя следа в мен. Имам отношение – харесва ми, значи веднага печели симпатиите ми и искам да е в близост, да имам контакт с него. Не ми допада, то тогава правя всичко възможно да се отдалеча от него и да го избягвам. Най-много се вдъхновявам от хората, които са ме спечелили с поведението си. Като малка често се възхищавах на родителите на приятели, които са правили за тях нещо, което аз самата не съм получавала. И си казвах „аз като порасна и аз така ще правя с децата си“. Е, до известна степен, си мисля че бъдещето ще ме обори по някакъв начин. То не е реално да си добър с децата си, като разграничавам това, което самите деца категоризират като добро и това, което родителите разбират като такова. Пораствайки, установявам добрия замисъл на родителите ми в много възпитателни методи.

Това, което си мисля понякога е, че времето и обществото имат голямо влияние в тази материя. В днешно време много повече се говори и акцентира на общуването на деца и родители, игрите, които помагат за възпитанието и развитието на децата, както и за укрепване на връзката им. Така че, ми се вижда много по-възможно днес под формата на игра и под формата на забавление да се случват тези иначе неприятни дейности. На мен това ми е единият от стремежите – да бъда забавен родител и в същото време да поставям граници. Няма лошо да си помечтая, да си визуализирам хубави картини и да се стремя да ги постигам. Друг е въпросът как ще устоявам на действителността и колко сурова може да се окаже тя. Забелязвам, че трудностите са сходни при по-голяма част от обкръжението ми, но разликата е в степента на приемане и следващата реакция на младите родители. Някои са по-сприхави и нетърпеливи, та тези ситуации са им доста трудно приемливи. Други, които са по-спокойни и уравновесени, не се впечатляват толкова много от тези спънки и продължават напред по-леко. Голямо анализиране пада върху приятелите ми. Със сигурност, не бих искала да им давам акъл кое е правилно и кое грешно от поведението им, понеже си мисля, че знам повече или много ги разбирам. Знам, че звучи абсурдно аз да им давам акъл, при положение, че нямам личния опит. За мен, той безспорно е най-ценното нещо за човек. Казвам на другите какво мисля и как ми се вижда на мен важно и правилно, пък дали при тях би проработило или не, си зависи от тях – дали дори биха изпробвали. Лесно ми е и сега да изброявам варианти, но може би ми убягват много неща, които съпътстват ролята на майка.

С това обследване и анализиране на тази задача, се опитвам да си подсигуря спокойствие, че ще бъда подготвена и няма да има много и страшни изненади. А и в обсъждането на ситуации с други хора, си представям, че мога да почерпя от чуждия опит и това да ми бъде от полза, да вземе да проработи при мен и да се справя с трудност. Вече знам, че искам да бъда родител! Страх ме е, докато още не се е случило и не предстои в близките 9 месеца, но така или иначе не си представям живота си без тази основна част. Знам, че ще има и прекрасни и ужасни моменти, но го искам! Да си трупам моя опит и да продължавам да си разсъждавам по темата… с малко по-различни очи.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *