Яндекс.Метрика

Да имаш дете/да станеш родител

Част 1

Няма как, трябва да се размножаваме. И да, хубаво е човек да има поне две деца, да не говорим, че по три е още по-добре, съгласна съм. Ама ето, аз приближавам 30, но още и едно нямам. Е да, искам, ама малко не е като взето решение все още. Поне, докато нямах здравословни проблеми, нямах пречка и си мислех „има време, сега да стегна апартамента, да си купя кола, да поработя още и да се развия“ …пак добре, че мъж имам (това не е никак малко като цяло). И както се казва, тамън се навих, най-вече защото е време, то взе че спънка – не става, трябва операция. Не съм се шашнала още, ще мине и това и после ще се случи. С моя характер, досега съм успявала да си постигам целите. Мечтая, мърморя известно време, почти се отказвам и накрая ми се получава. Чак поглеждам отстрани и се чудя, ама аз верно ли го направих? Ми, то стана! Ти да видиш?!

Това беше с „планирането“ на времевите диапазони. Сега да преминем към съществената страна на нещата: отглеждането на дете. Винаги съм обичала деца и винаги съм си се представяла като „добър родител“. Е, признавам си, с годините ми стана по-трудно на моменти да се разбирам с децата. Не винаги, но се случваше да се нервирам и да не знам какво да правя. Но когато почнаха около мен масово да се раждат деца и приятели да имат такива, нещата леко почнаха да се променят отново. Започнах да чувам много повече за лошите страни на това да си родител. Да не кажа, че много от тях са ми заявявали в прав текст „ако знаех за какво точно става дума, нямаше да се навия“. И се чудя аз, тези хора наистина ли си вярват на думите? Вярвам, че е трудно, на моменти ужасно и ужасяващо, подлудяващо. Но съм си представяла колко е прекрасно, гъделичкащо, вълшебно, неповторимо и несравнимо усещането да имаш дете. Толкова, че да забравиш за всички трудности. Колко много го обичаш, то с колко любов те дарява дори само с една неосъзната усмивка и се разтапяш. Определено е неописуемо усещането да държиш бебе в ръцете си – една чиста, неопетнена душичка, която още не познава нищо в този свят. И тук се замислям колко голяма е отговорността да запознаеш тази малка биологична система с обкръжаващия я свят, да я възпиташ толкова добре, че хем да оцелява, хем да расте качествено, да се справя с трудностите, да живее „правилно“ и щастливо. Чета, интересувам се, търся разни рецепти, споделени опити и не! Няма нищо конкретно, което мога да си взема и да ползвам като ръководство за употреба. Ако има нещо, което прочета и ми се стори правилно и логично, веднага се намира някой да ме обори и да каже, че е точно обратното. Някак си, няма единност. Няма категорично грешно нещо и категорично добро, поне аз винаги срещам опозиция сред познатите си. И понеже нямам личния опит да отглеждам дете, то поне се опитвам да възпитам себе си и да се подготвя за вероятно една от най-трудните задачи в живота ми.

Опитвам се да се уча от опита на другите и по-специално от лошия опит. Разбира се, първото ми мерило са родителите ми. И като повечето хора, често ми се случва да ги обвинявам за своя характер. Те така са ме възпитали, така са ме научили, така съм свикнала…един куп оправдания. Един ден аз, като средностатистически млад българин, който до средата на двайсете години живях с родителите си, направих откритие! И то не е нищо кой знае какво, ами оцених това, което съм имала за даденост. Не че не съм го чувала, не че не се говори масово и други не са го откривали. Просто една вечер прозрях колко много родителите ми, са ми олеснявали живота, докато съм живяла с тях. Не съм била глезено момиче, на което всичко да се дава наготово и да ми ходи някой да ми оправя нещата, но голяма част от битовизмите, с които човек обичайно живее, са ми били чужди. И то точно тези малки неща, които са ежедневни, но също така важни и понякога способни да изкарат човек извън релси и събрани накуп са голяма част от деня и респективно от живота ни. Говоря за дребните дейности като да изпера, да простирам, да прибера прането, да избърша прах, да мина с прахосмукачка, да сготвя, за целта обаче да напазарувам, да измисля какво и как да сготвя, да измия прозорците, да платя сметките, като изгори крушка да купя новя и да я сменя, да изгладя и много други, като всичко това наред със задълженията на млад човек, който работи, полага грижи за себе си и за социалния си живот. Не съм мислила преди, че когато ми се дояде нещо, трябва да мина този дълъг път от това да си набавя уредите и приспособленията за готвене, през това да разбера как се готви, какви продукти са ми нужни, да ги напазарувам и после да стигна до самото готвене. А пък да не говорим какво означава да готвиш всяка или почти всяка вечер за няколко човека, чиито вкусове трябва да съобразиш и които трябва да харесат сготвеното и т.н. И това е само една малка част от всичко, което един родител обичайно прави за децата, респективно за семейството си. Не смея да си помисля колко пъти съм се сърдила на майка ми и съм я обвинявала, защото не ми е изпрала някоя дреха…сега си давам сметка как съм изисквала от нея, без да имам право, без тя да ми е длъжна. Да, това е един от уроците, които съм усвоила вече. Мисля, че винаги ми помага като си го кажа: „никой не ми е длъжен“. И после почваш да се бориш, да полагаш усилия, с две думи постигам си целите и накрая има и бонус: личното удовлетворение от положените старания. Всеки родител (или почти всеки) поставя детето си на първо място. Забравя за своите нужди и желания, защото малкият човек е по-ценен от него самия. Казват, че сърцето ти започва да живее извън теб. Това разбира се, носи своите предимства и недостатъци. Колкото повече пораствам и се сблъсквам сама с живота, толкова повече разбирам родителите си и не ги обвинявам. Аз в крайна сметка съм пораснала, нормален човек съм, живея самостоятелно, имам добра работа, с която плащам сметките си и не разчитам на помощта им (поне не финансова). Затова изглежда, че те са си свършили добре задълженията да ме отгледат. От тук нататък, избора как да живея, си е мой.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *