Яндекс.Метрика

„Болна съм“

(История на една булимичка)

Болна съм. Става все по-зле. Всяко разочарование ме тегли към  тази пропаст. Всяка моя мисъл във всеки един момент е устремена натам. Едвам се въздържам, едвам удържам фронта. Та за какъв фронт говоря, след като офанзивата в моята територия е факт.

Убивам се бавно. Всеки път е последен. Всяка моя мисъл е разкрачена между крайностите на доброто и злото. А между тях съм аз и се побърквам.  Кой ще ме спаси? Аз не съм способна да се избавя от този ад, аз само се давя в него. Колко пъти съм пробвала, но безуспешно. Не намирам сили в себе си, въпреки че съм наясно с рисковете, опасностите, последствията. Кавзвам си: какво пък – за последно, още веднъж. Нищо няма да ми стане от още един път, от последния път. А колко такива последни пъти съм имала… Случвало се е да са всеки ден. Истерични серии, които ме обхващат и не мога да се спра. Никой не може да ме спре. А тогава съм най-слаба и най-уязвима. Дете. Не – бебе, което чака някой грижовен човек да му подаде нежно ръка и да се събуди от този кошмар в своя живот. Но уви!

„Това е за последно! Повръщам за последен път!” – казвам си това точно преди да се запътя към тоалетната, за да се освободя от храната, която ми тежи като гюле в корема.

Наказвам се с храна. Тъпча се – ям енергично

Тъпченето – опит да пресипеш съдържанието на кофа пълна с вода в чаша. Повръщането – неизбежно! Всеки ден е за последно! И всеки ден се оказва, че е предпоследен. Аз съм наркоманка, чиято дрога е храната. Аз съм алкохолик, чийто алкохол е храната. От утре! Днес е за последно!

Осъзнавам, че не е нормално настроението и животът ми да се ръководят от храната, която поглъщам. Защото аз не ям – аз се тъпча. Абсолютно винаги. Увреждам си ограните. Но продължавам.

Мразя деня. Мразя нощта. Винаги е било така. Все си живея по този стереотип. И пак. И пак. Повтаря се. Има периоди на подорение, но те предвещават бурята, която помита и последната ми надежда. Започвам от понеделник, после от вторник, сряда и така минава седмицата, месецът, годината. Даже спомени нямам. Нямам защото все едно и също се повтаря. Стоя в тоалетната. Това е моето убежище. Тук се крия от света и храната. Добре, че ме е гнус да ям в тоалента, иначе нямаше никъде да намеря крепост.

Чувствам китките си меки, пръстите си топли и отпуснати. Гледам тъничките си вени, прозиращи под кожата ми. Гледам и кухненския нож. Само ако ми стискаше, само ако… А колко пъти съм се опитвала да го направя и то за да ме забележат: да забележат, че страдам. В отговор съм получавала ругатни и крясъци.

И сега стоя в кенефа. Слушам как капе водата. Ставам свидетел как се давят капките. За пореден път се опитах да побера в чаша вода съдържанието на една кофа. И мамка му, пак успях. Тежи ми. Много ми тежи. Затова стоя, надвесила глава над тоалетната чиния и бъркам с показалец в гърлото си.  Очите ми се насълзяват, цялото ми тяло се напъва. Чрез волята си искам да накарам естествените физиологични процеси да протичат на обратно. Храната тръгва към хранопровода ми. Господи, спаси ме! И повтарям, повтарям, докато не усетя пареща болка в гърлото си. Направила съм си рана, а и стомашните сокове са разяли тъканите ми. Колко е гадно да си булимик! Иска ми се да изпотроша всичко около себе си, а само лежа неподвижно, хванала се за корема си. Най-страшното е, че бездействам. Не ме ебе. Нищо не е от значение. Когато не можеш да си намериш място, когато камъните в стомаха ти пречат даже да мислиш, не ти остава нищо друго освен да се гърчиш безпомощно. Обещавам си, че на следващия ден няма да позволя да ме боли така и да изпитвам същото. Но след няколко часа съм готова да се самонакажа чрез храната за пореден път. И псувам ли псувам. Но пак пасивно, пак на ум… Пак не се осмелявам звук да произнеса пред друг човек… защото бих умряла, но не бих позволила на някого да ме изкара от този вкусно-гнусен ад.  Нека ме жигосва леденият огън. Свиквам и даже ми е гот!  Хаха, и не защото сме двама, а защото го обичам това кенефче, в което живея!

13 Comments

  1. Петя

    Вече 10 години съм така не знам как да спра поробвала съм всичко не става 🙁 Стане ли ми нервно кошмара започва 🙁

    Reply
    1. Сдружение за Психично Здраве - ВЕГА (Post author)

      Петя, не спирайте да търсите успешните начини, винаги има изход! Успех!

      Reply
  2. Кристиана

    Здравейте,
    искам да попитам, дали ако човеко повръща вече 8 месеца може да му се постави диагноза „Булимичка“ ?

    Reply
    1. Сдружение за Психично Здраве - ВЕГА (Post author)

      Здравейте, Кристиана!
      Диагноза може да постави единствено медицинско лице след извършен преглед. Не се колебайте да потърсите лекарска помощ. Има много процеси в организма, които човек сам не може да повлияе, ако не е наясно с тях.
      Все пак, ако имате нужда от психологическа подкрепа, заповядайте на консултация при нас.
      Пожелаваме ви успех!

      Reply
  3. Ели

    Хем искам терапия, хем ми е някак извратено комфортно така… сякаш не си представям вече друг начин на живот и хранене. Някой да препоръча терапия, лечение – просто нещо? Очите ми се насълзиха докато четях… Знам,че това не е животът, какъвто трябва да бъде, но някак не съумявам да визуализирам друг.

    Reply
    1. Сдружение за Психично Здраве - ВЕГА (Post author)

      Здравейте, Ели!
      Повечето хора, които имат проблеми с храненето се чувстват като вас и не са сигурни какво точно искат – дали да направят промяна в начина си на живот или да живеят по същия познат начин. По-често решението не е лесно и сам човек не може да стигне до него без чужда помощ. Но това не значи, че е невъзможно. Ако решите, че искате да направите промяната, психотерапията е средство да стигнете до същината на проблемите си, да разберете какво искате в живота и как бихте могла да го постигнете.
      Ние от Сдружение Вега предлагаме такава терапевтична работа, ако имате желание, може да ни намерите на телефона или имейла в сайта.
      Желаем ви успех по пътя към промяната!
      Екипът на Сдружение Вега

      Reply
  4. Victoria

    Tochno opisva i moeto sustoqnie, s tazi razlika, che az mai imam i drug problem-otkaza ot hrana. I kogato izpusna kontrola nad sebe si, poglushtam ogromno kolichestvo hrana, za izkliuchitelno kratko vreme,s qsnoto suznanie, che sled tova shte izticham do toaletnata i shte se osvobodq ot tazi otvratitelna, no inache vkusna hrana. Ponqkoga dori imam chuvstvoto, che surceto mi shte spre i si predstavqm gadnata kartinka, kak me namirat padnala, bezjiznena do toaletnata chiniq, jaluk krai na edno sushtestvuvane.

    Reply
  5. Никол

    Това като че ли описва живота на 90% от нас, заболелите.. Аз спрях да броя пътите, в които съм казвала, че ще се откажа и е за последно.. Още се боря, още страдам, но съм сигурна, че един ден наистина ще се излекувам, защото смятам, че никои от нас не заслужава това! Успех!

    Reply
  6. Лили

    И аз натам съм тръгнала и не знам как да спра…

    Reply
    1. Сдружение за Психично Здраве - ВЕГА (Post author)

      Здравейте, Лили, при разстройства на храненето се случва човек да не успее да намери изход сам. Ако решите да потърсите помощ – ние сме насреща. Пожелаваме ви успех в намирането на решението!

      Reply
  7. miriqqna vasileva

    Boje kolko e tejko …na le4enie sym no nqma da uspeq i az taka

    Reply
    1. Сдружение за Психично Здраве - ВЕГА (Post author)

      В процеса на терапия нормално има не един момент на отчаяние. Проблема с булимията е дълбок и сериозен. Важно е да не забравяте към какво се стремите и да не спирате да търсите нови стратегии за справяне в трудни моменти.
      Пожелаваме ви успех!

      Reply
  8. Катя

    сякаш пишех аз. живея в същия ад.и незная докога.

    Reply

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *